Между  стените  на  вятъра
онемели  се  лутаме.
Ровим  земята,
звездите броим.
Газим  вода,
ала  жадни  заспиваме.
Рамо  до  рамо
все  самотни  вървим.
Между  стените  на  вятъра
своя  бог  сме  изгубили.
Восъчни  църкви
над  жарава  строим.
Гладни  се  взираме
не  за  любов  и  обичане,
а  за  някой,
на  който  любов  да  дарим.
________________________________________________
   Имам личен аргумент да слушам точно тази певица.
   Освен ноти, от сцената излитат и звуци, подредени в думи. На някакъв език. В случая това е моят роден. Всяка дума от текстовете на тази певица е произнесена, и изпята разбира се, кристално чисто. Няма нито един звук, който да не отговаря във фонетично отношение на литературния български правоговор. Да не говорим за ударенията, които никога не бягат от местата си в името на музикалната извивка, или на римата. Всички големи изпълнители в българската естрада го правят.Но Лили го прави с мазохистичен перфекционизъм.
   В  това  е разликата.
   Тези  редове  рискуват  да изхвърчат по допирателната на същността. А тя не е  дори в музиката. А в търсенето на пътечки към високите върхове. В тяхното подножие са изворите. Вода от такъв извор по отношение чистотата на нашия език са изпълненията на голямата  българска  певица.
_____________________________________
„Горчива   чаша“ 
„Нe  всичко  е  пари,приятелю“
„Кой  ражда  болката“
 „Между  стените  на  вятъра“